Платът убиец

24
прочитания
От
JILO.BG
  • Снимка:aliexpress.com
  • Снимка:aliexpress.com
  • Снимка:aliexpress.com

Скоро проведен разговор за спомените от соца ни върна назад във времето. С машина на времето щеше да е по-добре, но така разчитаме само на спомените.

Припомнихме си старите магазини, миризмата вътре, чувството да отидеш на пазар с мама...

Една история, разказана от един блогър в нета допълни спомените от някога. Тя, разбира се, е малко по-стара, защото ние тогава все още не сме били родени, но е много интересна.

Именно поради което не се поколебахме да я разпространим и ние.

"Продължавам с недоразказаната история с японския таргал от януари 1967 година.

Преди това обаче да надникнем в магазините за платове по онова време. По пловдивската Главна имаше няколко магазина, най-големият се казваше „Багра”. Той имаше два салона – първият винаги бе пълен с жени, във втория – за мъжките платове, беше по-спокойно.

Жените се трупаха една връз друга, всяка се опитваше да привлече вниманието на продавачките и да поиска да й покажат някой топ.

Преди покупка платовете задължително се опипваха, мачкаха, изкарваха на светло и т.н.

Снимка:socbg.com

Лятно време вътре беше жега, шумотевицата непоносима и ми беше чудно как младите продавачки издържат. Те обаче не само издържаха, но намираха сили и за любовни приключения.

Едно познато шофьорче редовно ги наобикаляше и след това се хвалеше с любовните си завоевания. Уж правеше всичко единствено заради спорта, но след години го намериха мъртъв в някаква кола. Беше се самоубил – от любовна мъка, разказваше клюката.

Дали някоя продавачка на платове не беше успяла да нарани смъртоносно сърцето му?

В салона за мъжки платове имаше стари и опитни продавачи. Докато новото поколение социалистически търговци не ти обръщаха особено внимание – все пак магазините не бяха техни и нямаше смисъл да се престарават, продавачите в „Багра” идваха сами при клиента, съветваха го, препоръчваха му подходящ плат. Висшето качество на плата беше да е „изпечен”.

Клюката говореше, че всички продавачи в този бранш са много богати, защото лъжели при меренето – така слагали палеца си, че открадвали един-два сантиметра.

Шивачите, при които си поръчвахме панталони, задължително най-напред питаха колко сантиметра е парчето, след това правеха контролно замерване.

Един ден си купих метър и двайсет - толкова ми отиваха за панталон, от някакъв нов еластичен плат. Шивачът го премери контролно – оказа се, че липсват почти 10 сантиметра. Продавачът просто го беше разтегнал при меренето. Подарих плата на брат ми – на него му стигаше метър и десет.

Мъжките платовете бяха – доколкото си спомням, шевиот, габардин, тропикал, кадифе…Трябваше да се внимава да не ти продадат целволе – все така съветваше мама. Този плат се правел от дървесина и много се мачкал.

През лятото най-много се търсеха шлиферните платове и докът - за летни панталони. По едно време се пробвахме да си ушием нещо, което поне малко да прилича на дънки, и решихме да изпробваме платовете за тераси – груби,  ленени, но с много свежи цветове. Оказа се обаче, че те трудно се шият и не държат тегелите, а се разнищват.

На есен се търсеха платове за балтони. По-заможните купуваха флаконе. Не помня дали нямаше и палмерстон.

Ние, учениците, ходехме с допотопни шинели, по-късно ги смениха с по-нормални сини балтони. Номерът беше да си подкъсиш балтона и така да станеш по -„джазов”.

Жените се редяха на опашки за басма – имаше и руски басми, фру-фру, жарсе, крепон , шантунг, тревира. В магазините за текстил продаваха още хасе, кенар, панама, канаваца…Толкова си спомням. Да не забравим коприната.

Най-напред имаше само истинска коприна и се произвеждаше в Карлово.

Клюката разказваше как един ден първият секретар на Окръжния комитет завел жена си в Карлово, там й разпънали десетки топове от най-хубавата коприна, която не можело да се намери по магазините, но жената не искала да й отрежат от началото на топа. Разглеждала внимателно метър след метър, докато най-после си харесвала парче някъде в средата на топа. И така разсипала плат за хиляди левове. Но какво са можели да кажат назначените от Партията директори. Все пак окръжният секретар бил партизанин, сражавал се е за тази власт и за това да бъдат взети фабриките на капиталистите. За да може после победителите да си избират най-доброто от тях.

Много хубави платове и въобще дрехи имаше на Панаира – в палатата на Леката промишленост. Хората гледаха и се надяваха, че мострите ще се появят рано или късно в магазините. В повечето случаи обаче мострите си оставаха мостри.

По едно време на хората им писна и започнаха да записват в Книгата за впечатления това, което наистина мислят. По-страхливите не смееха да пишат, но се събираха да чета.

Книгата, естествено, бе прибрана. Властта нямаше нужда от впечатления.

                                   А сега историята от януари 67 –а.

Слухът, че са пуснали някакво японско чудо, наречено ТАРГАЛ, завладя Пловдив. Убедих нашите, че моментът не трябва да се изпуска, хванах ги за ръка и ги замъкнах на Главната. Стана на моето. Купиха ми три метра за костюм. По 18 лева метъра, ако не се лъжа.

Отидох при един от най-опитните шивачи, който за пръв път виждаше такъв плат. Започна да го опипва и очевидно хич не му се зарадва, защото взе да мрънка, докато ми вземаше мярка. Нещо го тревожеше. Подозренията на стария шивач се оказаха основателни. Оказа се, че японският изкуствен плат не може да се шие нормално.

В крайна сметка получих лъскав костюм с грозно измачкана яка. Шивачът проклинаше японците и се кълнеше, че нищо повече не може да направи.

Преди няколко години се заприказвах с един стар пловдивчанин, който помни всичко за града, стана дума и за старите шивачи – Шикото, Черното и т.н. Разказът за всеки от тях завършваше с „и почина към…година, лека му пръст.”

На финала на един от разказите Тошо се замисли и завърши: „през….година той се самоуби, лека му пръст.”

Стори ми се странно - шивач, чиято работа не е свързана с особен стрес, да завърши така живота си, и полюбопитствах каква е драмата.

„Цяла нощ се борил с някакъв нов плат и като не могъл да постигне кройката на костюма, посегнал на живота си.”

 - А какъв е бил платът? – продължих да питам.

Човекът със спомените се замисли дълго и най-накрая се сети:

- Японски. Таргал.

Това не беше моят шивач. Слава богу, моят се беше оказал с по-здрави нерви. Беше издържал още няколко години – докато го съсипе конфекцията.

Облякох смачканият си таргален костюм не повече от три пъти. То и нямаше нужда вече от костюми – модата вече беше станала друга…"

Източник: http://zaprehoda.blog.bg/

Тагове: 

Още от Живот, Знание
.